Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?  Приятно

„ Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха? ”

 Приятно нещо е да има човек топла соба, хляб самун, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, само че да има и една от тие две заболявания: или млада жена, или остарял ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у германец, цялостна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, мощно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е извънредно потребна за краставите нации, - енергично и възвишено като пушек. Дим, пушек! Под който ние българите по този начин сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като мъдрец, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и в случай че ти разреши дамата или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.

 Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът наподобява на механа и че гладните, дрипавите и измръзналите нации са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за " господ да елементарни " славяните, занаятчия Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, с цел да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и с цел да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за британското човеколюбие; испанските " братовчеди " са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с индивида от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се почисти сам) и наместо самун и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на солените възседнало буцефала на Александра Македонски и исторически желае да потвърди, че единствено немецът може да бъде овчар на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика: „ Аман от пиени хора. ” Множество дребни и огромни господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с изключително безразличие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият жанр и за изобилието на хорската нелепост и слушат по какъв начин вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и по какъв начин плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.

 А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с изключително съмнение и думаш: „ Суета сует и всяческая суетност. ” Светът е механа, а ти тряба да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров. „ Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са неверните в тъгата, благополучен съм и аз в своята топла соба. ” Лежиш на гърбът си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима благосклонност ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произлиза никаква гражданска война, ревматизмът те не безпокои, дамата ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в завещание цели томове списания на български език.

 Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. султана, затрупан с фино едно покривало от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското благополучие, а във ферманът волята на негово императорско величество, небесният представител на влашките българи, година Пандурски, и горещите стремежи и очаквания на нашите цариградски патриоти. Земи си един резен самун, малко сланина и една глава лук, пък чети: „ Моята царска воля е, щото сичките животни по страната и правилни мухи жители да могат да оказват помощ, доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски подаяния, които поставям за постигане до по-висока степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна кочина. ” А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорският Саул. „ Но какво [по] дяволите! Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме ” 

 Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите обратно, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е безшумно и спокойно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само - църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място починалото, т.е. в Диарбекир и в Акия; тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. „ Но ние имаме учебни заведения, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо потомство... ” Да, да! Имате! Кой ви споделя, че нямате! Но в случай че е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния.

 Откогато господин Пандурски остави своята популярна политическа и литературна кариера и след като на хоризонта на българската литература се появи съзвездието „ Блъсков ” и „ Дружеството за разпространяване потребни познания ” от този момент науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно благополучие захванаха да завиждат дори и манджурите; откогато цариградските ханъмки родиха литературно-политическо списание „ Ден ”, то Милош Милоевич престана към този момент да популяризира сърбизмът из България; откогато „ Училище ” роди богобоязливият редактор на „ Градинка ”, то нашите учени младежи престанаха към този момент да псуват света Богородица; откогато отец Марко цанцугерът турна на своите нелепости заглавие „ Век ”, то великите български пости станаха 365 дни в годината; след като „ Право ” се кръсти на „ Напредок ”, то българският стихотворец Славейков зави чалма и захвана да пее „ аман, аман ”, а след като „ Levant Times ” се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, с цел да покрият народът от политическия мраз, от литературната мъгла, от революционната вихрушка, от индустриалния сняг, от економическото пиене и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а след като, най-сетне, „ Читалище ” се даде обещание, че от Нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма към този момент да печати гениалните нелепости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на българския напредък; умствените чакръчета на нашето младо потомство замръзнаха и пуснаха вощеници за „ упокой ” на неверните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. по бит-пазар) на нашето умствено развиване произлязоха такива значими интервенции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско благополучие се притуриха още няколко стотина зърна, с които ние няма в никакъв случай да изчетеме своите навечерки и в никакъв случай няма да дочакаме „ светлото Христово возкресение ”.

 И в действителност, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие на часа ще да видите, че по тях от дълго време към този момент са захванали да порастват разнообразни литературни зеленчуци, сякакви политически плевели и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата се не изминува и патриотите лежат в свойте топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, с цел да ги опишат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.

 Но и аз съм родолюбец, господа! Топлата соба, изпросеният самун, харизаната сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо въодушевление, щото и аз сънувам, че скоро ще да пристигна равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из своят дворец да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: „ Гледайте, очи, ненагледайте се! ”

 И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи прелом в историята на гастрономията; почтените и значимите кокоши физиономии се разхождат по двора и вършат археологически открития по купището, с цел да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят между тях, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото потомство изникнало около дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, с цел да каже своята последня дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента „ Гъби, мои гъби ”, пък легни и сънувай, че си лидер на гъските, цар на кокошките и бранител на българския народ. Но преди сичко попитай дамата си или своя мозъчни ревматизъм, минала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и в този момент, завивай се в своята мрежа и извикай самичък: „ Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина. ”

Михал

* Знаме, година I, брой 10 от 2 март 1875 година

Христо Ботев